ПРОЕКТЪТ АЛХИМИЯ - МАТИ СЕ ПОДРАВНЯВА СПРЯМО ОСТА СИ – 26.12.2025

Озовавайки се на оста, в дните, когато Земята сякаш спира върху самата себе си, преминавах през завършека на един интензивен процес. Това не беше рязък край, а бавно преливане. Сякаш всичко преживяно през годината е чакало именно тази точка — този миг, в който светлината сякаш заспива, за да се пренареди отвътре.

През 2025 година започнах да разбирам, че змията не е само митологичен символ или духовен архетип, наследен от древните култури. Змията е реална структура на планетата. Жива география. Тяло, разпростряно в пространството.

Ако човек наблюдава Земята през нейните големи телурични движения — разломи, планински вериги, тектонични плочи — се появява непрекъснат път, започващ в Анатолия, преминаващ през Близкия изток, Иран, Централна Азия, Хималаите, Сибир, спускащ се през Япония, пресичащ Тихия океан, появяващ се отново в Америка, преминаващ през Централна Америка, следващ Андите и завършващ в дълбока Патагония, в Огнена земя. Този път очертава планетарна змия. Гръбначен стълб.

Това не е насилена метафора. Това е същият принцип, който в човешкото тяло наричаме кундалини: енергия, която се издига и спуска по централната ос, активирайки центрове, спомени и напрежения. Планетата също има ос. И тази ос, както и нашата, може да се разцентрова.

По този път Егейският регион и Анатолия функционират като главата на змията. Не само заради географското си положение, а защото там са се събирали езици, митове, системи на мислене и конфликти, оформяйки колективния ум на света. От това море — Егейско море — са се организирали маршрути, идеи, философии, религии и войни. Сякаш този океан е фрактал на големия океан на човешкото съзнание. Това, което е било мислено, изговорено и записано там, в крайна сметка е обусловило начина, по който светът се е научил да навигира собствения си ум.

В противоположния край се намира опашката. Основата. Точката, върху която лежи цялата тежест. Патагония, и особено далечният юг, функционира като опашната кост на планетата: последните прешлени, които поддържат цялата ос. Не е случайно, че много древни култури са поставяли там първични сили, вътрешни огньове, пазители на края на света. Когато основата се стяга, цялото тяло влиза в компенсаторен режим.

Затова едно от последните закотвяния на годината се случи в Неукен. Не като туристическа или символична дестинация, а като геомагнитен акт. Отиването до основата на змията беше необходимо, за да се възстанови стабилността на едно тяло, което беше натрупало твърде много напрежение в горната част, твърде много объркване в главата.

Когато опашната кост е разцентрирана, цялото тяло страда. Когато основата не държи, умът се ускорява, сърцето се претоварва и съзнанието се фрагментира. Същото се случва и в планетарен мащаб.

Тази работа не беше „духовна“ в обичайния смисъл. Тя беше анатомична. Четене на тялото на Земята като жив организъм. Разпознаване на това, че пространството не е неутрално — че има памет, посока и функция. И че за да може времето да се пренареди, оста първо трябва да се върне на мястото си.

Змията не иска да бъде почитана. Тя иска да бъде чута. Защото когато гръбнакът ѝ се изправи, нещо в нас също престава да се усуква.

Ако планетата може да загуби оста си, същото може да се случи и с човешкото тяло. И това не става внезапно. Става чрез натрупване.

Постоянното пътуване, смяната на територии, езици, хора и символни полета разширява съзнанието, да — но също така го разкотвя. Тялото се нуждае от стабилни ориентири, за да се ориентира. Нервната система, кръвта, мозъкът и възприятието функционират в пряка връзка с геомагнетизма на мястото, където сме родени. Точно както птиците, точно както гълъбите, които дори когато бъдат отнесени далеч, знаят как да се върнат към своя произход.

Беше интересно днес да си спомня, че срещу дома ми се намираше Колумбофилският клуб на Венадо Туерто, основан от моя прадядо. Дядо ми Ектор ми носеше по един гълъб у дома всеки делничен ден след обяд, за да го пусна от градината или от покрива и да го наблюдавам как се връща. Практика, която очевидно е оставила дълбок отпечатък в мен.

Години наред се движех безспир. Слушах много гласове. Получавах послания, символи, молби, очаквания. Също и дарове: камъни, огърлици, гривни, предмети, заредени с намерение. Някои от тези намерения бяха любящи; други — не толкова. Някои бяха съзнателни. Други — несъзнателни. И всичко това навлизаше в моето поле без ясни филтри.

Там започна загубата на оста.

Това не е въпрос на „тъмни енергии“ като абстрактна концепция. Става дума за излишна информация, от която нямаме нужда. За тежести, които човек започва да носи, вярвайки, че са негови. За невидими пактове — с хора, истории, религии, родови линии — които продължават да съществуват само защото никога не са били разглеждани.

Когато тялото не е геолокализирано, съзнанието се разпилява. Вътрешният север се обърква. Появяват се дълбока умора, тревожност, тъга, усещането, че винаги отговаряш на външни изисквания — не защото някой ги налага, а защото оста вече не държи.

Тогава разбрах нещо съществено: не всичко, което пристига, трябва да остане. Не всеки символ е съществен. Не всяка традиция защитава рода и потеклото, културата. Не всяка преданост освобождава. Някои обвързват. Някои дезориентират. Някои фрагментират полето и водят до разход на жизнена енергия за поддържане на онова, което не е наше.

Де-геолокацията не е само пространствена. Тя е психична, емоционална и телесна. Тялото започва да живее така, сякаш е на много места едновременно, без наистина да е на нито едно. И там се появява истинското изтощение — не физическо, а структурно.

Затова работата с пространството не започна отвън, а вътре в тялото. В прегледа на това, което беше излишно. Това, което обвързваше. Това, което отклоняваше вътрешния север.

И изведнъж се появи образът на костенурката — много преди да мога да го разбера.

В детството ми дворът на къщата ни винаги беше заобиколен от костенурки. Не една или две: много. Идваха, защото някой ги беше донесъл, защото някой ги беше намерил, защото „не знаеха какво да правят с тях“. И костенурките оставаха. Сякаш мястото ги призоваваше. Венадо Туерто — моята точка на произход — винаги беше пазен от тях. Те бяха любимите ми животни и всеки ден в двора сядах и играех, заобиколен от поне десет от тях.

Костенурката е един от най-древните символи на Земята. В много култури тя носи света върху своята черупка. Тя не се движи бързо, не се разширява, не завладява. Тя удържа. Нейното тяло е дом, защита, граница. Костенурката не бяга от света; тя се оттегля, когато е необходимо. И в това оттегляне пази и защитава същественото.

Тази година, докато поемах отровата на объркването, докато носех тежести, които не ми принадлежаха, докато тялото и умът бяха пренаситени, костенурките все още бяха там — изпълнявайки тиха функция: да държат черепа стабилен, да защитават центъра, да предотвратят натискът да разруши структурата. Като ментална защитна стена, която вселената беше проектирала специално за мен.

Нощта преди тази Коледа една от последните две костенурки, останали в дома ми, умря. Почина от неврологичен проблем. В този момент, без думи, разбрах, че е държала колкото е могла. И че сега функцията трябва да премине към мен.

Това не беше загуба. Това беше прехвърляне.

Затова следващият жест не беше емоционален, а геомагнитен. Да я поставя. Да я ориентирам към север. Да я върна на Земята като структура. Да я разпозная като основа, като череп, като защита, която е завършила своя цикъл.

Веднага се обадих на майка ми същата вечер, когато осъзнах какво се случва, молейки я да ме закотви отново чрез Тота, костенурката, и да ме закотви чрез едно малко дърво. Дъб. И това не беше случайно.

От години чувствах, че когато умра, искам да се превърна в дъб. Не като поетична метафора, а като функция: дълбоки корени, здрав ствол, широка корона. Фиксирана точка, която не се движи, но позволява на другите да се ориентират.

По време на Слънцестоенето в Неукен ми подариха малка фиданка — но това не беше какъв да е млад дъб. Този дъб беше издънка от Дървото на Герника. И в този момент всичко се пренастрои.

Моята майчина фамилия, Де Стефано, носи италианска родова линия. Моята бащина фамилия, Биде, означава „път“ на баски. Не се бях срещал с баща си до 27-годишна възраст. И именно на тази възраст, в Неукен, на бреговете на река Лимай, усетих дълбоко, тихо свързване — без думи. Сякаш самото пространство затваряше древна верига и ми казваше: време е да калибрираш своята родова линия и да срещнеш баща си.

Тогава разбрах, че не става дума за промяна на историята, а за подреждане на ориентирите. Баската памет се появи като езикова и символна защита. Не като политическа идентичност, а като закотвяне. Древните езици не само комуникират — те подреждат ума. Те защитават от несъзнателното заклинание на съвременния свят.

Там разбрах нещо още по-дълбоко. Страданието не беше емоционално. То беше насочено в една посока. Страданието идва от sub ferrum: да бъдеш под желязото. Под неправилна ориентация. Желязото — като стрелката на компаса — винаги сочи на север. Но ако вътрешното поле е нарушено, този север се обърква и тялото страда.

Промяната не беше на фамилия или култура. Тя беше на вътрешния север. Когато вътрешното желязо се подреди, тялото спира да се съпротивлява. Кръвта намира своя ход. Умът спира да насилва.

Да бъда днес на Канарските острови — ос на атлантския свят, център на мита за Градината на Хесперидите, където в древните митове драконът пази дървото със златните ябълки, тоест мястото, където кундалини тъче мрежата от възли на света — точно както през 2012 година се намирах под връх Тейде, започвайки път към оста в самия ден, в който Земята се подравнява по своята ос — усетих, в неговата сила, необходимостта да пре-локализирам собствената си вътрешна ос.

Днес взех всички отрови, които бяха контролирали посоката ми в света, и ги изгорих, пре-локализирайки съзнанието си в Земята, стабилизирайки се върху своята опашна кост.

И така остава отворен един въпрос — нито мистичен, нито символичен, а дълбоко физически: 

Какво би се случило, ако всички започнем да обръщаме внимание на онези малки неща, които постепенно са ни отдалечили от нашата геолокация? Какво би се случило, ако разберем, че завръщането към произхода не е романтична идея, а жива необходимост в нашите клетки, в мозъка ни, в кръвта ни, в желязото, което обитава в нас?

Може би, като гълъбите, бихме си спомнили пътя обратно.

Не за да останем неподвижни — а за да се движим, без да се изгубим.