КАК СЕ РАЖДА ПРОЕКТЪТ „АЛХИМИЯ“

ПОСЛАНИЕТО НА МАТИАС ДЕ СТЕФАНО от 25 декември 2025  И ИСТОРИЯТА НА ЕДИН ЖИВОТ, КОЙТО „ЗАПОЧВА НОВ ПЪТ“ –

И както всеки истински път, той не започва навън, а навътре.

Да помниш не означава да извличаш данни от миналото. Да помниш означава да се върнеш в сърцето. Re-cordis. Да върнеш обратно към центъра онова, което е било разпръснато и забравено.

Може би затова още от самото начало разбрах, че задачата ми не е да обяснявам спомените, а да съпровождам другите, за да се пробудят за техните усещания. Защото когато нещо се усеща, то пулсира. А когато пулсира, се пробужда.

Това винаги е бил моят начин на помнене. Не чрез логика, а чрез емоция. Не чрез последователност, а чрез вибрация, ритъм и пулс.

Моите истории често разкриват и отварят нещо по-дълбоко. Те докосват точка, в която паметта се активира, а не обмисля и не разсъждава.

Когато започнах да споделям това, което помнех, винаги ми задаваха един и същ въпрос. Хора от различни места, култури и възрасти го задаваха с почти една и съща любознателност, сякаш усещаха, че в него има ключ.

Кой е твоят най-щастлив спомен?

Повечето очакваха човешки отговор. Забележителен живот. Изпълнена любов. Момент на признание. Нещо, което може да се разбере от това конкретно преживяване на съществуването.

Но всеки път, когато ме питаха, моят отговар не посрещаше техните очаквания за една човешка история.

НАЙ-ЩАСТЛИВИЯТ МИ СПОМЕН БЕШЕ ДА БЪДА ЕЛЕКТРОН.

Нямаше тяло. Нямаше име. Нямаше време.

Имаше движение.

Съвършен танц около център, който не трябваше да бъде видян, защото беше усещан. Всичко беше на мястото си. Нямаше търсене, нямаше усилие. Орбитата не беше действие — тя беше състояние.

Абсолютна лекота. Принадлежност без мислене. Знание без въпроси.

Нямаше минало или бъдеще, имаше само ритъм. Точен, непрекъснат, съгласуван пулс. И в този пулс беше щастието - толкова просто и толкова пълно, че дори сега ми е трудно да го преразкажа с думи, без да го омаловажа.

И тогава настъпи сблъсъкът.

Неочакван удар промени това движение. Центърът спря да се усеща стабилен. Орбитата се отвори. И с това изместване се появи нещо ново: разделение.

Напуснах това място, без да разбирам какво се беше случило, сякаш пулсът беше прескочил един удар, сякаш нещо, което трябваше да узрее в тишина, беше принудено да се роди твърде рано.

Години наред не знаех какъв е този спомен, нито как да нарека болката, която го последва. Не разбирах защо след такава пълнота оставаше това усещане за пукнатина. Знаех само, че нещо се беше разстроило в най-съвършения момент.

Много по-късно щях да разбера, че това разкъсване не е било само мое.

В продължение на много години имаше едно усещане, което ме съпровождаше независимо от това какво преживявах. Животът продължаваше – сменях местоживеенето си, градове, къщи, проекти, хора, дори мечти — но това усещане оставаше. Постоянна тревога. Възприятието, че нещо не е на мястото си, сякаш една съществена част никога не се вписваше напълно в ритъма на времето.

В търсенето на онова, което усещах като изгубено, стигнах до Авалон, в Англия. Там се появи Мерлин.

Той ми каза, че ще изпълня предназначението си само ако мога да се откажа именно от това предназначение. Послание трудно за приемане и разбиране, което завърши с едно-единствено указание: за да го постигна, трябваше да отида в Швейцария и „да се влюбя в празнотата“.

Това ме отведе в Швейцария, където отидох с цел: да говоря за онтокрация, да представя проект, който вярвах, че е предназначението на живота ми — ново общество, основано на биологията и опознаването на самия себе си.

Но се разгръна неочаквана промяна в плановете.

В Швейцария се появи Виктор.

Усещането беше объркващо. Първото, което почувствах, беше споменът за изгубено дете, с което беше дошло времето за среща. Видях го като светлина - философ, мислител, човек, с велики идеи.

Истинската ми изненада обаче дойде, когато думите му разкриха нещо, което не очаквах да чуя. Сред философските си размишления той ми каза — без колебание — че след като е слушал мислите ми, обясненията ми и е учил от философията ми, се е влюбил в мен, но не очаквал това да бъде споделено, защото се смятал за нищо — празнота.

Тези думи бяха повече от достатъчни, за да ускори сърцето ми и да разпознае какво се случва.

В този миг почувствах нещо, което никога преди не бях усещала: сякаш протон и електрон се съединяват за първи път. Сърцето ми започна да бие както в онзи щастлив спомен.

Влюбвайки се, се отказах от предназначението. И отказвайки се от него, то се изпълни.

Реших да остана с него в Женева и без да знам, нашата история се прояви в центъра на световния ускорител (Церн). Месеците, които последваха, бяха с абсолютна интензивност.

Докато поради външни и объркващи причини — обвити в емоционална турбулентност — Виктор изчезна от живота ми за миг. Бях в Алпите, когато това се случи. И в същия този момент сърцето ми се разби.

Този, който ме държеше, беше Макс. Дванадесет хиляди години по-рано той е бил Собек, моят съпруг в тялото на Шу (богът на светлината) в Кем, Египет. Бащата на децата ми. Същата опора, преминаваща през времето.

Докато сърцето ми се разбиваше, се появи ясен образ: електронът. И си спомних.

Аз бях електронът в ускорителя. Защото всеки електрон във Вселената е един. Това, което почувствах, беше разширяващата се вълна от разрушаването на протона, който го поддържаше. Вълни от време, които се разширяват. Космическа аритмия, променяща пулса на времето.

Видях се как отчаяно се опитвам да събера отново частите през животи и измерения. Да се разширявам през време и пространство, за да възстановя онова, което се беше разпаднало.

Тогава разбрах, че тревогата, която винаги е била на заден план, е споменът за сърдечен ритъм, който е извън синхрон.

Разбитото сърце на времето.

Повторното преживяване на тази пукнатина ме доведе до загуба на усещането за мисията и живота ми — не като изоставяне, а като дълбока дезориентация. Всичко, което вярвах, че съм, започна да се разплита. И в това разплитане се появи нуждата да свържа отново изгубеното — не за да се върна назад, а за да разбера.

Това търсене в крайна сметка събра цялото ми предназначение. То ме отведе в Египет за цяла година. И именно там започна пътят на „Аз Съм“. Не като планиран проект, а като органичен отговор на разбито сърце.

В първите текстове, които дадоха начало на тези разговори, вече беше написано: че идентичността се разпада, за да бъде чута; че Аз-ът се фрагментира, за да може Битието да говори; че само от раната изниква истина, която не може да бъде фалшифицирана.

Именно тази пукнатина ми позволи да открия смисъла на живота си. Разбрах, че Вселената превръща отровите си в лекарство. Тя не премахва болката — тя я алхимизира. Че магията на живота ми не произтича от нежна благословия, а от най-голямата универсална болка. И че това не е изключение — това е правилото.

Тази история е постоянен отзвук. Точно както астероид удря Земята и унищожава динозаврите, отваряйки път за друга форма на живот. Както когато много по-рано Луната се сблъсква със Земята и измества оста ѝ с около двадесет и три градуса, пораждайки слънцестоенето и равноденствията.

От сблъсък се ражда ритъм. От рана възниква ред.

Така работи времето.

Всяко разкъсване създава нов пулс. Всеки удар пренастройва биенето. И всички ние сме отзвуци на тези първични сблъсъци. Разбитото сърце на времето продължава да отбелязва ритъма на Вселената, а нашата задача не е да го коригираме, а да го слушаме.

Затова лекарството за това „разбито“ сърце е да се научим да живеем в хармония с ритмите, а не в аритмия. Фазите на Луната управляват емоциите чрез гравитацията. Слънцестоенето и равноденствията отбелязват точки на настройка в циклите на Земята спрямо Слънцето. Затъмненията сигнализират моменти на дълбоко пренастройване. Циклите не са символи — те са сърдечният ритъм на времето.

Да намериш хармония не означава да избягаш от болката; означава да се научиш да се движиш с пулса. Да вървиш в темпото на космическите ритми. Защото само там — когато индивидуалният ритъм се синхронизира с ритъма на цялото — раната спира да боли и започва да учи как да се изцери.

И тогава дори най-голямото разкъсване разкрива смисъла си.

Затова този път започва в слънцестоенето на 21.12.2025 Не като символична дата, а като физически факт. Слънцестоенето отбелязва точката, в която Слънцето достига максималното си видимо отстояние и движението сякаш спира. В тези дни светлината все едно угасва. Земята продължава да се върти, но все едно е спряла.

Три дни по-късно тази точка леко се измества. Движението се завръща. Този минимален жест е natividad. Коледа. Раждането на „движението във времето“.

Това движение съществува, защото Земята има сезони. А сезоните съществуват, защото Земята е наклонена.

Този наклон — приблизително 23 градуса — не винаги е съществувал. Той се е появил, когато Луната се е сблъскала със Земята в началото. Този удар не само е създал Луната, но е изместил земната ос, пораждайки слънцестоенето, равноденствията и ритъма на времето такъв, какъвто го познаваме. Преди това не е имало сезони. След тази рана се е родил пулсът.

Този удар се е случил в центъра на Тихия океан, в онова, което полинезийските народи наричат Кай: океанът на съзнанието. Там се е образувала голямата „дупка – празнотата – нищото“. Голямата дупка. Централната яма, около която земното време е започнало да бие.

В сърцето на този океан лежи Киритимати, известен днес като Коледния остров. Името му не е случайно. Киритимати е първото място на планетата, което навлиза във всеки нов ден. Там започва новият ден за цялата Земя. Това е най-напредналата точка на времето – най-източната точка на Земята. Върхът на стрелата на времето.

Киритимати се намира на 180-ия меридиан. На точно противоположната страна на планетата, на нулевия меридиан, се намират Канарските острови. Тази ос — 180 и 0 — не е само географска. Тя е оста на времето.

Гърците са наричали този западен край Атлантида. Не като изгубен континент, а като края на познатия свят, мястото, където времето става плътно. Канарските острови, погледнати отгоре, очертават формата на скорпион. Скорпионът носи отрова. А всяка отрова, в правилната доза, е лекарство.

Затова трябваше да прекарам natividad там.

Подравнена с Киритимати от другата страна на планетата. Извличайки отровата в западния край, за да може лекарството да се активира в Тихия океан, в Кай, в океана на ума, където сърцето на времето се е разбило.

Дори името съдържа ключа. Kýrie на гръцки означава Господарят, наблюдаващият център. Mati означава око. Kýrie Mati: окото, което наблюдава раждането на деня. Окото, което е свидетел на завръщането на движението. Не като религия, а като древен език, описващ реално явление.

Земята функционира като тяло. Два времеви полюса. Две очи. Ос, наклонена от първична рана. А natividad не е нищо друго освен мигът, в който това тяло се пренастройва.

Затова започвам тук.

Не за да ускоря времето. Не за да го спра. А за да се науча отново как да се движа с неговия пулс.

Там, където сърцето на времето е започнало да бие извън ритъм.

Сигурно всеки разпознава това усещане: да си извън синхрон. Да чувстваш, че нещо не се напасва напълно, дори докато животът продължава напред. Всеки познава история за разбито сърце — загуба, раздяла, разкъсване, което разстройва пулса и принуждава към ново начало.

Тази болка не е лична грешка. Тя е отзвукът на първото сърце, което се е разбило, когато времето се е родило наклонено.

Оттогава всеки човешки сърдечен удар повтаря този спомен. Всяко разкъсване въвежда ритъма отново в играта. И всеки опит за изцеление в същността си е опит за повторна синхронизация.

Да започнеш този път е покана да превърнеш отровата на времето в лекарство. Да спреш да се бориш с пулса и да започнеш да го слушаш. Да живееш в хармония с ритмите, които поддържат всичко: цикли, луни, слънцестоения, паузи и завръщания. Да позволиш музиката на сферите отново да се роди от този ред.

Въпросът е прост и дълбок едновременно:

Готов ли си да запалиш сърдечния ритъм на сърцето?