ВСЯКО НАЧАЛО Е КРАЙ И ВСЕКИ КРАЙ Е НАЧАЛО – 27.12.2025

Всяко начало е и край. А за мен краят на Атлантида е началото на моите пътища.

Когато започнах да си спомням, първото, което дойде, беше Кем. Египет. Мястото, където оцелелите издълбаха в камък онова, което водата беше изтрила. Но Кем беше убежището. Архивът. Библиотеката, построена след потъването.

Моите предци идваха отпреди това. От по̀ на запад. Оттам, където Слънцето всяка вечер потъва в океана. От островите, които останаха, когато континентът изчезна. От Атлантида. От Канарските острови.

И откакто започнах да слушам, моите водачи ми казваха едно и също: когато търсиш посока, когато имаш нужда от координати от миналото, когато искаш да разбереш планетарния план, на който служиш, погледни към Канарите. Там се намира произходът на съзнанието, което поддържа твоята работа.

Затова, когато Харвитум започна през 2012 г. — великото пътуване от Север на Юг, което щеше да премине през 40 държави на 7 континента — първото място, което ме повика, бяха Канарите. Това беше разпознаване. Беше завръщане към мястото, откъдето започва паметта ми, за да разбера накъде трябва да тръгна.

АТЛАС, КОЙТО ДЪРЖИ СВЕТА

Канарските острови носят името на Атлас. Титанът, който държи небето на раменете си, за да останат небето и земята разделени и животът да може да съществува помежду им.

Атлас е структура. Той е този, който поддържа реда на космоса. Без Атлас всичко се срутва. Без Атлас небето и земята се сливат и пространството за дишане изчезва.

И затова картата на света се нарича атлас. Защото картата държи света в нашия ум. Тя ни позволява да се ориентираме. Дава ни координати. Поставя ни в пространството.

Според Платон Атлас е бил първият цар на Атлантида. Първородният син на Посейдон и Клейто. Този, който е управлявал от планините, които днес наричаме Канарските острови — последните върхове, останали видими, когато континентът е потънал. Платон пише, че столицата на Атлантида е била построена от каменни блокове в три цвята: червен, черен и бял. Същите три цвята, които се срещат във вулканичния пейзаж на Тенерифе.

Хесперидите били дъщерите на Атлас. Пазителките на градината. Тези, които се грижели за златните ябълки. А стотѐглавият дракон, който ги пазел, бил Ладон. Пазителят на знанието. Отровата, която пази мъдростта.

Когато Херакъл убил Ладон, кръвта му паднала върху островите. И от всяка капка поникнало драконово дърво. Пазител на атлантската памет. Знак, че там, на тези острови, живее първичната отрова. Тази, която преобразява. Тази, която убива и лекува. Тази, която разрушава, за да възроди.

ВОДНИЯТ СКОРПИОН

Ако погледнеш Канарските острови отгоре, ще видиш, че те образуват фигурата на скорпион. Опашката на изток — Лансароте. Клещите на запад — Ел Йеро и Ла Палма. Тялото в центъра — Тенерифе, Гран Канария, Фуертевентура, Ла Гомера.

Воден скорпион. Пазител на Атлантическия океан. Великия океан на съзнанието.

Когато извървях пътя на змията, Хермес ми каза, че отровите, най-често използвани от алхимиците, са четири. Четири, както елементите.

Отровата на гъбите, която идва от земята. Тази, която разлага материята, за да се върне тя в хумус.

Отровата на змиите, която идва от огъня. Тази, която активира кундалини. Тази, която преобразява кръвта.

Отровата на някои цветя, която идва от въздуха. Тази, която отваря вратите на възприятието.

И отровата на скорпионите, която идва от водата. Тази, която парализира. Тази, която спира движението. Тази, която те принуждава да погледнеш навътре, когато всичко навън стане невъзможно.

Канарските острови са водният скорпион. Отровата, която се смесва с океана на съзнанието. Тази, която лежи в основата на планетарната навигационна система, родена в Атлантида.

Хермес ме доведе тук в началото на Харвитум, за да разпозная отровата. Да се науча да я използвам. Да разбера, че океанът на съзнанието носи в себе си онова, което може да го отрови или да го излекува.

ФЕВРУАРИ 2012: ПЪРВАТА ВРЪЗКА С МРЕЖАТА

Пристигнах на Канарските острови през февруари 2012 г. Седемте главни острова представляваха седемте чакри. Ел Йеро — коренната чакра, Ла Палма — сакралната, Ла Гомера — слънчевия сплит, Тенерифе — сърцето, Гран Канария — гърлото, Фуертевентура — третото око, Лансароте — короната.

Това, което открих там, беше цялата мрежа. Картата, която по-късно щяхме да преминем по време на Харвитум през всички седем континента. Връзките между всички свещени точки, които щяхме да посетим. Пътищата, по които древните навигатори са придвижвали съзнанието от едно място на друго. Възлите, където паметта се закотвя.

Всичко беше там. На островите. Във вулканите. В градината на Хесперидите.

Това беше първият път, когато видях цялостния модел. Първият път, когато разбрах как моята работа се свързва с останалия свят. Първият път, когато можех да проследя картата, която щеше да води всичко, което последва.

Канарските острови ми дадоха компаса. Показаха ми точката на произход, от която се разгръща моята атлантска космовизия за съвременния свят. Научиха ме, че преди да отида където и да било, преди да активирам която и да е точка, трябва да разбера откъде идва планът в собствената ми памет.

А планът идваше от Атлантида. От градината на Хесперидите. От вулканичните острови, където драконът пазеше знанието.

Там разбрах защо моите водачи винаги ми бяха казвали: когато имаш нужда от координати, погледни към Канарите.

ВЕЛИКИЯТ ПОТОП: КОГАТО НАВИГАТОРИТЕ ЗАГУБИХА ГЛАВИТЕ СИ

Една от най-големите болки на човечеството е Великият потоп. Паметта за края. Моментът, в който всичко потъна.

Смята се, че се е случил преди около 12 000 години, в края на последната ледникова епоха. Ледовете се стопили. Морското равнище се покачило със стотици метри за кратко време. Крайбрежията били залети. Ниските земи изчезнали. Островите се отделили. Крайбрежните цивилизации били изтрити от картата.

Но потопът беше повече от вода. Той беше объркване. Беше хаос. Беше загуба на реда.

Великите навигатори на ума — атлантите, онези, които знаеха как да четат звездите и да се движат между измеренията — загубиха главите си. Загубиха контрол. Загубиха картата. А когато навигаторите се изгубят, светът потъва заедно с тях.

Атлантида потъна физически и ментално. Навигационната система на съзнанието се срина. Спокойният океан на планетарния ум стана бурен. Теченията се обърнаха. Пристанищата се затвориха. Пътищата бяха заличени. Човечеството остана без посока.

Тази памет се е запечатала в колективното несъзнавано. В тялото. В клетките. Потоп от непреработени емоции. Цунами от объркване. Океан от болка, който продължава да движи приливите на настоящето.

И когато гледам днешния свят, виждам същия модел. Същия приближаващ срив.

Навигаторите на ума отново губят главите си. Онези, които би трябвало да държат картата, се губят в собствените си лабиринти. Информацията тече без посока. Мрежите свързват всичко, но водят навсякъде и никъде. Океанът на съзнанието е замърсен. Отрова без лекарство. Хаос без ред.

Всички можем да го усетим. Усещането, че нещо е на път да потъне. Че водите се покачват. Че сме на ръба на нов потоп.

Този път това ще бъде потоп от объркване. От дезинформация. От разединение. От загуба на смисъл. От срив на менталната навигационна система, която ни позволява да се ориентираме в реалността.

Завръщането на Канарските острови през 2012 г. беше търсене на отровата, която първия път превърна човечеството в хаос. Да разбера как действа. Да се науча да я алхимизирам. Да я превърна в лекарство, преди всичко да потъне отново.

КЪМ ВУЛКАНИТЕ НА ГРАДИНАТА

Вулканите са портите. Местата, където вътрешното излиза навън. Където огънят на Земята среща въздуха на небето. Където материята се втечнява и преобразява.

Градината на Хесперидите е била алхимична лаборатория. Пространство, в което се е отглеждало забранено знание. Където са били пазени златните ябълки. Където са експериментирали с отровата на дракона. Където човек се е учил да умира и да се ражда отново.

През тези седем дни на островите, преминавайки през всяка чакра, всеки вулкан, всяка точка от мрежата, аз абсорбирах отровата. Усетих тежестта на атлантския срив. Объркването на изгубените навигатори. Болката на разпадаща се система. Паметта за потъването.

И усетих също и лекарството. Възможността за преподреждане. За възстановяване на картата. За повторно прокарване на пътищата. За повторно свързване на възлите. За реактивиране на мрежата.

Канарските острови ме научиха, че отровата и лекарството са едно и също. Че кръвта на дракона, падаща върху земята, може да разруши или да накара да пораснат драконови дървета. Зависи от това какво си готов да направиш с нея.

Затова това място е началото на всички мои пътища. Защото тук научих, че океанът на съзнанието носи собствената си отрова в себе си. Че алхимията започва с разпознаването на хаоса. Че картата може да бъде държана едва след като си усетил тежестта на Атлас върху раменете си.

ТВОЯТА ЛИЧНА АТЛАНТИДА

Всички ние имаме такова място. Място в света, което представлява нашата отрова и нашето лекарство. Място, където нещо е потънало. Където нещо е било изгубено. Където нещо е умряло. И откъдето нещо може да се роди отново.

Това е мястото, което те зове. Това, което се появява в сънищата ти. Това, което усещаш в тялото си. Това, което те движи, без да разбираш защо.

Това е мястото, където личната ти история се пресича с историята на света. Където индивидуалната ти травма се свързва с колективната травма. Където личната ти рана докосва планетарната рана.

И това е и мястото, където можеш да намериш лекарство. Защото противоотровата винаги е близо до отровата. Лекът винаги расте до болестта. Светлината винаги е скрита в центъра на тъмнината.

Трябва да се осмелиш да отидеш. Трябва да имаш куража да се върнеш. Трябва да си готов да погледнеш отровата право в очите. Трябва да си готов да я поемеш. Да я почувстваш. Да я оставиш да премине през тялото ти. За да може след това да се преобрази в лекарство.

Намери своите Канари. Своята Атлантида. Своята градина на Хесперидите. Мястото, където драконът на твоята лична история пази златните ябълки на най-дълбоката ти мъдрост.

И се осмели да влезеш.

Защото от кръвта на дракона ще се родят пазителите на новата ти памет. Дърветата, които ще държат картата на твоето бъдеще. Корените, които ще закотвят личната ти навигационна система в океана на колективното съзнание.

Това е работата, която започна на Канарските острови през 2012 г. Това е отровата, която поех в началото, за да мога да създам лекарство през всички следващи години. Това е мястото, към което се връщам, когато трябва да си спомня откъде идва моята работа.

Защото всяко начало е и край.

А краят на Атлантида беше началото на моя път.

А кой е твоят?